Wednesday, February 25, 2009

Les Triplettes de Belleville / Белвилското трио - 2003


Преди няколко дена направих това, което е трябвало да направя още преди 10-15 години, а именно: гледах „101 далматинци”  - One Hundred and One Dalmatians  от 61ва. Очите ми останаха в проклетото градче и изобщо в пейзажите, парка, сградите и прочее… Не очаквах, че толкова скоро ще попадна пак на пълнометражен анимационен филм с детайлни, двуизмерни пейзаж и герои, но бях възнаградена с нещо много специално. С „Белвилското трио”.

Като анимация филмът е забележителен. Освен японското аниме, напоследък рядко съм имала възможността да се насладя на нещо ново, което да не е доста противно 3д. По принцип нямам нищо срещу 3д-тата, особено в последните няколко години развитието е значително и образите не са толкова несимпатични. (Например: героите от Мравката Z vs. тези от Спящата красавица? Хммм…).


И въпреки, че в предишните абзаци точно това направих, сега държа да подчертая, че паралел между този филм и Дисни не може и не бива да бъде правен. „Триото” не е за деца. То е изпълнено в убити цветове, действащите лица са си откровено гротескни, сюжетът е потискащ, а на места направо плашещ. В imdb това нещо беше описано като комедия, а и доста хора явно са се посмели добре. Има почва и за такива емоции, но трябва много да внимавате в какво настроение сядате да гледате този филм. Аз бях в относително добро и въпреки това по едно време започнах да мисля, че може би инхалацията на рядка кал е забавен и здравословен начин да си прекарва човек времето. (Не, във филма не практикуват такъв тип СПА.)

Много хубаво, но какво всъщност правят: сюжетът е доста смахнат и направо disturbing.[1] Имаме едно много тъжно момче, тъжната му, но решителна баба, едно тъжно и ужасно дебело куче, три тъжни, но ухилени бабки и тн. А, да не забравяме тъжният, алкохолизиран френски мафиот, когото двамата му биячи непрекъснато размятаха, решеха, подръпваха и тн. Имаме изтощителен Тур дьо Франс, страховити кораби, зловещи залагания, експлоатация и прочее. Настроението и някои герои (особено в закусвалнята) зверски много напомнят на видеото на Paranoid Android, между другото. Във всеки случай, сюжетът според мен не е нито силна, нито важна част от Белвилското трио. За разлика от:

-          Графиката: но тя не е за хора, които обичат красивите неща. В този филм няма едно красиво живо нещо. В най-добрия случай ще имате нещо леко плашещо или просто обезпокоително. Така че, ако нямате проблем с изроди, ще можете да се концентрирате върху интересните неща, като въздействащите изражения, ключовите детайли (като крака на мадам Суза), невероятния град Белвил и, не на последно място: жабите! Освен това тук-таме се вкарват живи кадри (не знам как да обясня това: все едно на фона на анимацията имате насложено нещо, снимано с камера – в Къридж се наблюдава същата техника и аз я ОБОЖАВАМ!)

-           Музиката – която е абсолютно перфектна за случая и, в част от случаите те пренася в различна епоха, а иначе – направо в някакъв различен свят. И най-важното: музика, която се извлича от: Вестник (дисторшън ефект?). Рафтове на хладилник (струнен инструмент, ако се чудите). Прахосмукачка (би било некоректно да кажа духов, може би… смуков?) А бабата (мадам Суза) е абсолютна трагедия на пианото, но вземе ли в ръка палки и колело на велосипед става велика.

-          Клишетата: филмът си прави гаргара с повечето клишета за французите и американците. ( а който няма много акъл ги взема на сериозно и се обижда.)

-          Има много интересни препратки към различни артисти от първите десетилетия на 20ти в., включително Фред Астер.

-          Хумористични попадения точно в целта, като например HOLYFOOD, (което е просто ….!!!)

Генерално погледнато, няма особен смисъл в този филм, той не предизвиква така необходимата понякога серия на радост-страдание-катарзис-хепиенд, нито провежда някакви важни идеи. Героите не претърпяват абсолютно никакво развитие, освен чисто физически. Обстановката, както вече споменах, отразява наслоявани с десетилетия клишета (само не разбрах къде са им на французите 345689078 –те видове сирена, не бяха ли жабите италиански специалитет и от какъв зор млади услужливи американчета се разкарват в немски костюмчета – да не се излагам, назовавайки област, но се сещате какво имам предвид: шапчица с перце, къси панталонки с тиранти, ризка…). Това, което филмът прави, е да завладее с изключително плътна атмосфера и да постави на изпитание възприятията на зрителя. А това никак не е малко.


[1] Това беше първата дума, която ми хрумна след като го изгледах и, честно казано, изобщо не смятам, че това е нещо лошо за анимационен филм за възрастни. Влязох в имдб да гледам ревюта и попаднах на дискусия, започната от момиче с ник Blondie-Sweet (!), която бе открила същото качество на филма. Разбира се, за нея това се е оказало много, много лошо, но какво може да очакваме от човек, който се е нарекъл по този начин, наистина… Наистина, тъжно е, когато гледаме как някои хора плюят по някаква продукция, защото не се вписва в очакванията им. Още по-тъжно обаче е, когато други хора защитават същата тази „алтърнатив” продукция на невероятното основание, че това е арт. Цитирам: „This is a fantastic movie! You didn’t understand it because, obviously, you’re into the action films with today’s stars. This an “artful movie”, something that came out to arthouses.” Адски тъп аргумент, честно.  Източник: http://www.imdb.com/title/tt0286244/board/nest/86483370

Posted by Baligo at 20:01:54 | Permalink | Comments (1) »

Friday, January 16, 2009

Арт-Европа. Entropa. Кретентропа.

За това колко да се търпи на шегички, за границите на толерантността, за това кое е изкуство и кое - не.

Искам да споделя, че с малоумието си току-що загубих тлъст мазен пост за Ентропа. Запазвам заглавието му в това отроче, негов недъгав наследник. Мамка му. Беше брилянтен. Ироничен. Злобен. Искрен. (Естествено, че ще кажа така сега, когато е недоказуемо.) Ако не го бях разцепила на две (тук виждате изпадналите отрязъци, мислени като втори пост), щях да попилея 4 часа от живота си. (вместо само 2)
Не мога да го възстановя, не искам и да се опитвам сега. Ще пусна само линковете с които завърших тирадата си и заради последния от които тя бе загубена за историята. Съдба, хъ?
1. прехвалено-псуваната суперуспешна мистификация.
2. Това прехвалва инсталацията. обърнете вниимание на цитираните статии. също прехвалват, но са занимателни.
3.  Ирония.
4…..  ами просто винаги е забавно да се посмееш на Атака.

За България всички мрънкат, че тук всеки се гаври с всичко, всичко е прекалено, всичко е слободия… и всичко това е факт. Ако истерията с турския кенеф  ни е показала нещо, то това би трябвало да бъде факта, че и този път не сме сами. Просто светът се върти в тази посока, поне нашият, европейски свят със сигурност. И ако в простот(ия)та и (без)умността сме ги изпреварили… е, поне по нещо може да сме първи, нали. То и това си е повод за гордост. Ето, гледах корицата на новия Хай Клуб и за малко да изпадна в алергичен шок от мутричката и заглавието. Оная, с оная песен, сещате се, която уби Марая Кери с лъжичка, онуй създание, останало в пожълтялата вестникарска история с името на “песента си”, Кен Лий. Та въпросната гордо заявява: “Направих услуга на България.” И хората от Хай клуб услужливо са боядисали цитата като трибагреник, демонстрирайки нетипична за изданието ирония. Не знам доколко достоверно е това интервю и доколко заглавието отговаря на съдържанието (днес човек никога не знае какво да очаква от пресата), но нещо вътре в мен ми подсказва, че е доста вероятно жената наистина да мисли така.

Та за лайна си говорехме…

А, не, прощавайте, за изкуство беше. Хм, нека цитирам един любим свой поет, Митко Динев:

В клозета след една изява
Написах на стената с кеф:
“Поетът е поет тогава,
Когато е в кенеф”

Съответната еБиграма е илюстрирана подходящо, но сега няма да описвам или да правя реклама на книжката.  В каква връзка правя този цитат? Първо, за да докажа, че и аз мога да помня стихотворения. Второ, за да се изфукам колко съм на “ти” с новата българска литература (а че съм чела само ебиграмите, шшшш, тихо). Трето, за да покажа защо бг паното в Ентропата е най-арт от всичките. Пък ние, завалиите, се обиждаме.

Какво е свобода, толерантност и кой определя какво е изкуство и какво не? Колкото и да ми се иска да бях едноличен диктатор на стила, един универсален Arbiter Elegantiaе, така не става. За добро, най-вероятно. В днешно време допустимите граници се определят от мнозинството (тълпата, всички знаем колко е интелекта и какъв вкуса на тези социални образувания) или в краен случай от силните на деня (американци с пушки?). Във всеки случай, на повечето хора им е вродено да се заплесват по грозното, гротескното, злото, насилственото, мъртвото, голото, безсмисленото, крещящото. Иначе нямаше да има хардпорно, вестник Шок и събратята му, нито  пък www.rotten.com . Срам не срам, и аз се заплесвам по отвратителни и тъпи неща, (ето, вече трети час се занимавам с кенефи и Ентропа).
А по принцип не липсват и мнения, че изкуството дори е добре да бъде безсмислено, защото така още по-ясно се разграничава от практическото.
Свобода, кой ли определя свободата. Авторитетите, доколкото такива съществуват. Ако можеше във всяка група и прослойка да бъде внедрен един авторитет, който да обясни на индивидите, че разкрепостеността е хубаво нещо, но ако системата/обществото/личността/тн. се разкрепости прекалено, чисто и просто ще се разпадне.
Артистът ще посика да направи фурор, да шокира. Обаче за да шокираш хора, които четат всеки ден “Шок” не е лесна работа. (тук една тъжна скоба за шока, шок-рока и моя любим Мерилин Менсън, който се появява в една държава и епоха, където този тип изцепки са нещо ново и интересно. а сега шокът е повсеместен, отвсякъде се леят черва и гола плът. Менсън се държи, защото е сред пионерите и е талантлив, но може би ще дойде време, в който талантът вече няма да има значение?). Виждала съм детинските драсканици на сдухани младежи, които не просто не могат да рисуват, ами и нарочно рисуват още по-кретенски и после го наричат изкуство. А публиката после едва ли не ги носи на ръце. Гледала съм портфолиото на някакъв от непомнякъде си, което беше пълно с неща, дето се е постарал да изглеждат като дълбокомисленослабоумниаутистичнодетинскидраскулки, сред които от моя гледна точка изпъкваше нещо като афоризъм, написано понай-грозния възможен начин, разбира се: “The pen is greater than the sword is greater than the penis. Or was it the other way round?”
ًВъобще, гледала съм толкова много неща, от които определено не се чувствам по-добър човек, а обратното. И съм си мислела - кой допуска това? И после се сещам - този, който ги гледа. Който ги намира. И не може да откъсне ужасени очи. Този аз. Този ти. Тези ние. Които си губим времето с потока от свръхтолерирана помия и я поглъщаме жадно, макар и не с кеф. И после се питаме откъде ни идва тази деменция. Добре, добре, прощавайте, някъде по пътя трябваше пак да започна да говоря в единствено число.
Не мисля, че прекалената толерантност и глобализацията създават чудовищата (в изкуството, обществото и живота като цяло). Просто ги правят достъпни за всички. Потоците противоречива информация и всевъзможни “извратени?”, “забавни?” “изискани?” изображения, текстове, звуци едва ли толкова подлагат на тест толерантността на хората, а по-скоро способността им да отбират.

 

Posted by Baligo at 01:27:13 | Permalink | Comments (1) »