baligo - лукс лай.

Спомени отникъде

Baligo — Sun, 24 May 2009 02:03:31 +0000

Спомени отникъде

(или черновите на хаоса)

Последното, което ще си спомням, е дивото ти отражение в моите очи.

***

Чуй добре:

Любимата ми мърка

с тембър на моторче на косачка.

Ръмжи ми на уше –

Не мож’ я сбърка.

„Тихо – шепна – Ще ни пипнат в крачка.”

***

- Ей така, като чуя – поредната кифла ще ми въздиша: „О, той/ти/тя/то ми е целият свят”… причернява ми. Грозен израз, непривичен нито на езика, нито на логиката, нито на любовта (нито на нея).

- - Не го очаквах от теб.

А тя се усмихна. Озари ме с някаква древна усмивка, сякаш се изживяваше като Извечната Топла Майка Земя, една топла усмивка, поникнала незнайно как под пласт коралово червило.

С тази физиономия, дали пък не е бременна? За две секунди искрено го мислех.

- - Ти…не разбираш.

- - Да, не разбирам – избухнах аз, - изобщо не разбирам. Ако е за разбиране, с тебе друго се бяхме разбрали, уж.

Седях на оранжева табуретка от нацепена изкуствена кожа, до омазнена стъклена масичка, защото именно такъв е животът: оранжев и мазен.

- - …Извинявай, просто малко се обърках – продължих след неловката пауза. – Ти никога преди не си говорила по този начин. Затова… извинявай и… радвам се за теб.

Оранжев, мазен, а също така и лъжлив. Жалка история, всъщност. Нищо чудно, че рано или късно всичките носителки на коралово червило се откъсват от тази реалност, от нашия клуб, за да я заменят с реалност, равностойна на някакъв човек. „За мен той е целият свят.” Обаче… Светът ти тежи 86 килограма, момиче, твоят космос щапука по хартиени гащи в козметичния салон, където мажат с кола маска космите по космичния му гъз.

- - …Радвам се за теб, че си.. намерила човек, който да изпълни живота ти със… смисъл.

Задавих ли се тук, закашлях ли се – не знам. Но продължих.

- - … Просто… малко ти завиждам, оставяш ме съвсем сама сега, последният отрицател, поредният самотник.

Дали ще ми повярва? Дали ще се успокои и ще разкара скулптирания си задник от втората оранжева табуретка, ще се отправи към своя нов смисъл с име на мъж…? Погледнах я в устните. Очите на нейния биологичен вид са толкова метално огледални, че ще ти кажат всичко за теб и нищичко за нея. Така че погледнах устните й, този бляскав коралов портал към дълбините на нейния… стомах. И установих, че тя на мен ми вярва, но аз на нея - не.

Също като нейния човек, цяла вселена е и шейкът в ръцете й: цяла планета за колонии сладоледолюбиви микроорганизми, които издържат лек привкус на водка. Цяла галактика за (не)органични молекули, сплетени здраво в обща полутечна структура с аромат на пъпеш. Изобщо, шейкът може да е много неща, но, в нейните очи тя е тази, която го е хванала здраво за сламката.

О, тя ми вярва, вярва и на себе си. Чета това по самодоволно разтворените й коралови устни, присмехулни, обсипващи розовата сламка с леки и хищни целувчици.

Така безнадеждно се колебах завистливата или всеопрощаващата усмивка да пусна на прощаване, че накрая я погледнах съвсем кухо и безизразно:

- - Поздрави от мен, тогава.

- ***

- В сравнение със теб, любима, аз съм далтонист.

Earth Hour София: FAIL

Baligo — Sat, 28 Mar 2009 22:02:07 +0000

А ТИ изключи ли днес лампите с между 20:30 и 21:30? Аз да. Стисках палци тази вечер звездите над София да са малко по-ярки, ако ще и за кратко. Познай обаче какво се случи, когато погледнах през прозореца. Познай де, не е трудно

Да видим каква беше концепцията:

Такааам… Да видим сега как изглеждаше любимото Софе по време на мероприятието (референтни снимки преди/след няма да предлагам, защото ме мързеше да направя, а и, както ще се убедиш, са леко излишни.)

Сф - център, ~20:45 - 28.03.2009г.

Сефте.
Се-га…. може би няколко холяди софиянци спешно са имали нужда да почетат вестник на холната лампа или да почистят, или просто не могат да си уцелят устата на светлината на телевизора, докато вечерят, или пък са имали FSM знае каква друга основателна причина да не си нанесат унижението да щракнат ключа на лампата за малко. Но някак си, има и по-вероятно обяснение: не им пука. Е… Сефте, както казах. Ех, защо София не сияеше така и през деня. А може би точно това компенсира.

С това “Часът на Земята” се изчерпва. Нека все пак споделя наблюденията си по една друга любима реалия, доста тематична в случая. Забеляза ли нежното розово сияние в средата на пейзажа? Това е лампата с площ няколко квадратни метра, лепната на Мол ъф София и дръзко наричаща се “рекламно пано” или нещо от този род. Нека спомена няколко неща за този сияен предмет и неговите качества.

[Еврика!]x n

1. Т. нар. “реклами” са видими само по тъмно, но това не му пречи да работи с пълна пара (и пълна парА, реално погледнато) по цял ден.

2. Дори и в лишените от ярки слънчеви лъчи часове на денонощието, посланията на паното рядко са разбираеми, поради множеството повредени панели. Чудя се имало ли е период, дори съвсем в началото, когато да не е имало многозначителни черни дупки навред по екрана. Хммм…. дори и така, бил е кратък: минало-забравено.

3. През повечето време се излъчват самореклами. Някой не се ли е сетил досега, че щом това се налага в продължение на години (!), явно инсталацията е безсмислена и нерентабилна?

4. Дори при благоприятни светлинни условия, за да се види нормално движещото се и блещукащо послание, човек трябва специално да пресече на отсрещната молу стена и да кълчи глава нагоре като столичен гълъб, или пък поне да седи в тролея. И всичко това, за да види… нещо зелено, нещо розово, нещо бяло… около един голям черен правоъгълник от изгорели лампички в средата, акомпаниран от цяло съзвездие по-малки такива.

Накратко: най-бляскавата част на Мол ъф София има нулев комерсиален КПД, но затова пък е най-прекрасната и мощна лампа в центъра. А ние всички обичаме лъскави и светещи неща, нали. Така че, нека ‘абим токо, нема лошо.
Пък живущите отсреща, онези с тройно уплътнените щори, вероятно са били от малкото, които не са били с включени лампи през Часа на земята: за какво са им на тях лампи, когато над тях грее Молът, алилуя.

С други думи: мила родна картинка.

Les Triplettes de Belleville / Белвилското трио - 2003

Baligo — Wed, 25 Feb 2009 22:01:54 +0000

Преди няколко дена направих това, което е трябвало да направя още преди 10-15 години, а именно: гледах „101 далматинци” - One Hundred and One Dalmatians от 61ва. Очите ми останаха в проклетото градче и изобщо в пейзажите, парка, сградите и прочее… Не очаквах, че толкова скоро ще попадна пак на пълнометражен анимационен филм с детайлни, двуизмерни пейзаж и герои, но бях възнаградена с нещо много специално. С „Белвилското трио”.

Като анимация филмът е забележителен. Освен японското аниме, напоследък рядко съм имала възможността да се насладя на нещо ново, което да не е доста противно 3д. По принцип нямам нищо срещу 3д-тата, особено в последните няколко години развитието е значително и образите не са толкова несимпатични. (Например: героите от Мравката Z vs. тези от Спящата красавица? Хммм…).

И въпреки, че в предишните абзаци точно това направих, сега държа да подчертая, че паралел между този филм и Дисни не може и не бива да бъде правен. „Триото” не е за деца. То е изпълнено в убити цветове, действащите лица са си откровено гротескни, сюжетът е потискащ, а на места направо плашещ. В imdb това нещо беше описано като комедия, а и доста хора явно са се посмели добре. Има почва и за такива емоции, но трябва много да внимавате в какво настроение сядате да гледате този филм. Аз бях в относително добро и въпреки това по едно време започнах да мисля, че може би инхалацията на рядка кал е забавен и здравословен начин да си прекарва човек времето. (Не, във филма не практикуват такъв тип СПА.)

Много хубаво, но какво всъщност правят: сюжетът е доста смахнат и направо disturbing.[1] Имаме едно много тъжно момче, тъжната му, но решителна баба, едно тъжно и ужасно дебело куче, три тъжни, но ухилени бабки и тн. А, да не забравяме тъжният, алкохолизиран френски мафиот, когото двамата му биячи непрекъснато размятаха, решеха, подръпваха и тн. Имаме изтощителен Тур дьо Франс, страховити кораби, зловещи залагания, експлоатация и прочее. Настроението и някои герои (особено в закусвалнята) зверски много напомнят на видеото на Paranoid Android, между другото. Във всеки случай, сюжетът според мен не е нито силна, нито важна част от Белвилското трио. За разлика от:

- Графиката: но тя не е за хора, които обичат красивите неща. В този филм няма едно красиво живо нещо. В най-добрия случай ще имате нещо леко плашещо или просто обезпокоително. Така че, ако нямате проблем с изроди, ще можете да се концентрирате върху интересните неща, като въздействащите изражения, ключовите детайли (като крака на мадам Суза), невероятния град Белвил и, не на последно място: жабите! Освен това тук-таме се вкарват живи кадри (не знам как да обясня това: все едно на фона на анимацията имате насложено нещо, снимано с камера – в Къридж се наблюдава същата техника и аз я ОБОЖАВАМ!)

- Музиката – която е абсолютно перфектна за случая и, в част от случаите те пренася в различна епоха, а иначе – направо в някакъв различен свят. И най-важното: музика, която се извлича от: Вестник (дисторшън ефект?). Рафтове на хладилник (струнен инструмент, ако се чудите). Прахосмукачка (би било некоректно да кажа духов, може би… смуков?) А бабата (мадам Суза) е абсолютна трагедия на пианото, но вземе ли в ръка палки и колело на велосипед става велика.

- Клишетата: филмът си прави гаргара с повечето клишета за французите и американците. ( а който няма много акъл ги взема на сериозно и се обижда.)

- Има много интересни препратки към различни артисти от първите десетилетия на 20ти в., включително Фред Астер.

- Хумористични попадения точно в целта, като например HOLYFOOD, (което е просто ….!!!)

Генерално погледнато, няма особен смисъл в този филм, той не предизвиква така необходимата понякога серия на радост-страдание-катарзис-хепиенд, нито провежда някакви важни идеи. Героите не претърпяват абсолютно никакво развитие, освен чисто физически. Обстановката, както вече споменах, отразява наслоявани с десетилетия клишета (само не разбрах къде са им на французите 345689078 –те видове сирена, не бяха ли жабите италиански специалитет и от какъв зор млади услужливи американчета се разкарват в немски костюмчета – да не се излагам, назовавайки област, но се сещате какво имам предвид: шапчица с перце, къси панталонки с тиранти, ризка…). Това, което филмът прави, е да завладее с изключително плътна атмосфера и да постави на изпитание възприятията на зрителя. А това никак не е малко.

[1] Това беше първата дума, която ми хрумна след като го изгледах и, честно казано, изобщо не смятам, че това е нещо лошо за анимационен филм за възрастни. Влязох в имдб да гледам ревюта и попаднах на дискусия, започната от момиче с ник Blondie-Sweet (!), която бе открила същото качество на филма. Разбира се, за нея това се е оказало много, много лошо, но какво може да очакваме от човек, който се е нарекъл по този начин, наистина… Наистина, тъжно е, когато гледаме как някои хора плюят по някаква продукция, защото не се вписва в очакванията им. Още по-тъжно обаче е, когато други хора защитават същата тази „алтърнатив” продукция на невероятното основание, че това е арт. Цитирам: „This is a fantastic movie! You didn’t understand it because, obviously, you’re into the action films with today’s stars. This an “artful movie”, something that came out to arthouses.” Адски тъп аргумент, честно. Източник: http://www.imdb.com/title/tt0286244/board/nest/86483370

Арт-Европа. Entropa. Кретентропа.

Baligo — Fri, 16 Jan 2009 03:27:13 +0000

За това колко да се търпи на шегички, за границите на толерантността, за това кое е изкуство и кое - не.

Искам да споделя, че с малоумието си току-що загубих тлъст мазен пост за Ентропа. Запазвам заглавието му в това отроче, негов недъгав наследник. Мамка му. Беше брилянтен. Ироничен. Злобен. Искрен. (Естествено, че ще кажа така сега, когато е недоказуемо.) Ако не го бях разцепила на две (тук виждате изпадналите отрязъци, мислени като втори пост), щях да попилея 4 часа от живота си. (вместо само 2)
Не мога да го възстановя, не искам и да се опитвам сега. Ще пусна само линковете с които завърших тирадата си и заради последния от които тя бе загубена за историята. Съдба, хъ?
1. прехвалено-псуваната суперуспешна мистификация.
2. Това прехвалва инсталацията. обърнете вниимание на цитираните статии. също прехвалват, но са занимателни.
3. Ирония.
4….. ами просто винаги е забавно да се посмееш на Атака.

За България всички мрънкат, че тук всеки се гаври с всичко, всичко е прекалено, всичко е слободия… и всичко това е факт. Ако истерията с турския кенеф ни е показала нещо, то това би трябвало да бъде факта, че и този път не сме сами. Просто светът се върти в тази посока, поне нашият, европейски свят със сигурност. И ако в простот(ия)та и (без)умността сме ги изпреварили… е, поне по нещо може да сме първи, нали. То и това си е повод за гордост. Ето, гледах корицата на новия Хай Клуб и за малко да изпадна в алергичен шок от мутричката и заглавието. Оная, с оная песен, сещате се, която уби Марая Кери с лъжичка, онуй създание, останало в пожълтялата вестникарска история с името на “песента си”, Кен Лий. Та въпросната гордо заявява: “Направих услуга на България.” И хората от Хай клуб услужливо са боядисали цитата като трибагреник, демонстрирайки нетипична за изданието ирония. Не знам доколко достоверно е това интервю и доколко заглавието отговаря на съдържанието (днес човек никога не знае какво да очаква от пресата), но нещо вътре в мен ми подсказва, че е доста вероятно жената наистина да мисли така.

Та за лайна си говорехме…

А, не, прощавайте, за изкуство беше. Хм, нека цитирам един любим свой поет, Митко Динев:

В клозета след една изява
Написах на стената с кеф:
“Поетът е поет тогава,
Когато е в кенеф”

Съответната еБиграма е илюстрирана подходящо, но сега няма да описвам или да правя реклама на книжката. В каква връзка правя този цитат? Първо, за да докажа, че и аз мога да помня стихотворения. Второ, за да се изфукам колко съм на “ти” с новата българска литература (а че съм чела само ебиграмите, шшшш, тихо). Трето, за да покажа защо бг паното в Ентропата е най-арт от всичките. Пък ние, завалиите, се обиждаме.

Какво е свобода, толерантност и кой определя какво е изкуство и какво не? Колкото и да ми се иска да бях едноличен диктатор на стила, един универсален Arbiter Elegantiaе, така не става. За добро, най-вероятно. В днешно време допустимите граници се определят от мнозинството (тълпата, всички знаем колко е интелекта и какъв вкуса на тези социални образувания) или в краен случай от силните на деня (американци с пушки?). Във всеки случай, на повечето хора им е вродено да се заплесват по грозното, гротескното, злото, насилственото, мъртвото, голото, безсмисленото, крещящото. Иначе нямаше да има хардпорно, вестник Шок и събратята му, нито пък www.rotten.com . Срам не срам, и аз се заплесвам по отвратителни и тъпи неща, (ето, вече трети час се занимавам с кенефи и Ентропа).
А по принцип не липсват и мнения, че изкуството дори е добре да бъде безсмислено, защото така още по-ясно се разграничава от практическото.
Свобода, кой ли определя свободата. Авторитетите, доколкото такива съществуват. Ако можеше във всяка група и прослойка да бъде внедрен един авторитет, който да обясни на индивидите, че разкрепостеността е хубаво нещо, но ако системата/обществото/личността/тн. се разкрепости прекалено, чисто и просто ще се разпадне.
Артистът ще посика да направи фурор, да шокира. Обаче за да шокираш хора, които четат всеки ден “Шок” не е лесна работа. (тук една тъжна скоба за шока, шок-рока и моя любим Мерилин Менсън, който се появява в една държава и епоха, където този тип изцепки са нещо ново и интересно. а сега шокът е повсеместен, отвсякъде се леят черва и гола плът. Менсън се държи, защото е сред пионерите и е талантлив, но може би ще дойде време, в който талантът вече няма да има значение?). Виждала съм детинските драсканици на сдухани младежи, които не просто не могат да рисуват, ами и нарочно рисуват още по-кретенски и после го наричат изкуство. А публиката после едва ли не ги носи на ръце. Гледала съм портфолиото на някакъв от непомнякъде си, което беше пълно с неща, дето се е постарал да изглеждат като дълбокомисленослабоумниаутистичнодетинскидраскулки, сред които от моя гледна точка изпъкваше нещо като афоризъм, написано понай-грозния възможен начин, разбира се: “The pen is greater than the sword is greater than the penis. Or was it the other way round?”
ًВъобще, гледала съм толкова много неща, от които определено не се чувствам по-добър човек, а обратното. И съм си мислела - кой допуска това? И после се сещам - този, който ги гледа. Който ги намира. И не може да откъсне ужасени очи. Този аз. Този ти. Тези ние. Които си губим времето с потока от свръхтолерирана помия и я поглъщаме жадно, макар и не с кеф. И после се питаме откъде ни идва тази деменция. Добре, добре, прощавайте, някъде по пътя трябваше пак да започна да говоря в единствено число.
Не мисля, че прекалената толерантност и глобализацията създават чудовищата (в изкуството, обществото и живота като цяло). Просто ги правят достъпни за всички. Потоците противоречива информация и всевъзможни “извратени?”, “забавни?” “изискани?” изображения, текстове, звуци едва ли толкова подлагат на тест толерантността на хората, а по-скоро способността им да отбират.

OMG, a turkish toilet! EEK!

Baligo — Thu, 15 Jan 2009 23:45:07 +0000

Ех, всичко винаги опира до кенефа в крайна сметка, колкото и да не ни се харесва този факт. И дори най-стеснителните единаци сред нас са принудени в тези дни на пренаселеност да прибягват до услугите на различни обществени институции, сред които не на последно място по важност и посещения спада именно тясната кабинка с дупка. И след като вече няколко дни слушам, чета и се възмущавам относно гениалната идея на чехите да ни представят по този спорно подходящ начин, реших да кажа и аз нещо по въпроса. За чехите и (КРЕТ)ЕНТРОПА повече в следващия пост, а сега просто да си кажем честно няколко приказки за кенефа.
Източник на вдъхновение както обикновено ми е в-ник 24 часа, в който днес (15 януари) имаше мъничка статия за обществените тоалетни. Така че се извинявам ако донякъде се повтарям с нея и благодаря за полезната информация, която не ми бе известна (по-надолу ще видите какво точно имам предвид).
Та в тази статийка се описва и как някой си там възкликнал как, представи си, тук сме се облекчавали в таквизи тоалетни. И аз като невежо дете от третия свят не мога с крехкия си акъл да проумея какво й е толкоз ужасното и екзотичното на тази точно санитарна инсталация. Та реших да питам гугъл, ама на английски, един вид да погледна през очите на другите.
Та попитах какво аджеба е то търкиш тойлет (turkish toilet) и като се отвориха едни обяснения…. Този текст направо ми запълни нуждата от вицове за седмица. Стъпка по стъпка се описва как редовият неопитен американец да постъпи във враждебната среда на екзотичните тоалетни. И като казвам екзотични, имам предвид по гадния начин - сещате ли се, онези неща, заради които туземните менюта са интересни, но които никога, ама никога не бихте доближили, камо ли да сложите в уста.
Какво пише в общи линии в това ръководство (извинявам се, ако преразказвам малко свободно, тези, които си направят труда да изчетат линка, могат да се оплачат в коментар):
Стъпка първа: опознай ВРАГА. турската тоалетна е дупка в земята.
Стъпка втора: Приготви се за процедурата. видите ли, това клекалото е нещо като черна дупка, притегателна за всички лични вещи, особено ценните, а допрете ли се до стена или тръба, дрехата ви ще се запали и крайниците ви ще гангренясат.Свалете си полата и си вдигнете гащите. Или май беше обратното!? Не можете да избегнете Опръскващата Съдба и да почиват в мир разстроените черва.
Стъпка трета: Прицелете се! Това е деликатна процедура и НЯМА МЯСТО ЗА ГРЕШКИ! Ако не можете да си уцелите устата с вилица, как изобщо очаквате да станете почетен ПОТРЕБИТЕЛ НА КЛЕКАЛО! Не става всеки за тая работа, я.
Стъпка четвърта: решете как да приключите с процедурата. Тук основното мрънкане е за тоалетната хартия. Е, да, действително се запушват лесно пущините, пък и може предоставената (ако изобщо) хартия да не е правена от малки пухкави зайчета Милде, ама то ако човек не си носи салфетки къде изобщо е тръгнал да пътува. Освен това 90 % от тоалетните тип “чиния” (макар че “пеликаноподобно гърне” е по-подходящо), поне у нас, де, вървят с разнообразни надписи, формулиращи забрана да се пускат хартии и отпадъци в “чинията”. За читателя остава надеждата, че под “отпадъци” се разбират само непреработените от собствения му организъм вещества.
Стъпка пета: тук привеждам оригиналния текст, защото наистина ме трогна:
Завършете с пускане на водата…. ако има как. Преди да го направите се уверете, че сте стъпили далеч от клекалото, защото рискувате гнусен малък душ или умиване на краката. Ако след това преживяване ви обхване желанието да избягате в хотела си и да се свиете в зародишна позиция в леглото, това е напълно разбираемо.

Изключая две неща: добре е човек да познава рисковете от крехките водопроводни системи (нима не си е патил всеки от нас? аз - да) и човек е заникъде ако няма книжни кърпички в трудни времена a. k. a. по време на зор, та като изключим тези две неща, изводите ми за акълите, изобретили ужаса от клекалата са следните:
1во: Тези хора никога няма да осъзнаят, че изконната позиция за тези дейности е приклекнала, а това със седенето е модерна глезотия, която е много удобна у дома с вестника в ръка, но абсолютно неприложима в обществени тоалетни или (о, не, иу, иу, иу!) на къра. Понякога попадам на разни статии за хора, станали жертва на инциденти в обществени кенефи, във Великобритания, например, един мъж беше ЗАЛЕПНАЛ, защото някой зевзек намазал дъската в кабинката с лепило. Добре, ако този човек имаше малко акъл, щеше ли да му се случи това? Изобщо, какъв е смисълът да се слагат тоалетни чинии, след като само усложняват процедурата на обществени места, застрашават здравето на слабоумните сядащи по тях граждани и дават пространство на зевзеците? (В интерес на истината, има една добра причина и тя е - чиниите, поради водната “тапа”, миришат по-малко. Поне да не хабят ресурси за дъски, значи.)
2. тези хора безвъзвратно са загубили детското у себе си (всъщност не знам, майките на бебетата американчета как ги изпишкват като са излезли на пикник? (забележете иронията в думата пикник))

В оригиналния текст на стъпка три се споменават накратко 2 важни неща от статията на 24 часа - а именно за здравословните елементи и японските клекала. Японските клекала са наобратно и малко по-завъртяни, за да не пръска, което ги прави перфектни. Добре знаем, че японците разбират от стандарт, най малкото. Що се отнася до здравето, имало изследвания, пише там, че клекналата позиция е по-ефективна и здравословна, предпазва от рак, запек и тн. И не на последно място, при клекалото има далеч по-малък шанс да се допреш до нещо, покрито с неизследвани колонии от живи организми. Та според ehow тези предимства били спорни.
Спорни. Тези от нас, коиото са наясно доколко спорни са предимствата, знаят няколко неща (особено ако са жени):
Много по-сложно би било едно ръководство, което да обясни употребата на обществена тоалетна чиния без да се допира човек до нея. Отгоре ли да стъпиш, права ли да пикаеш, как да балансираш ако си на възраст или на токчета и тн и тн.

И последно. За стъпка втора. В оригиналния текст НАИСТИНА има поне 2 изречения, посветени на дрескода при посещение на клекало. Доколкото си спомням действията с дрехите са си обичайните… Или?!

Path of the reincarnations for a song: TAINTED LOVE

Baligo — Tue, 29 Apr 2008 22:36:32 +0000

Path Of The Reincarnations For A Song: Tainted Love

I’ll make this clear: there is no way I’m gonna write about all the covers, (in this particular case, according to wikipedia: over thirty.)

In the beginning, there was… Gloria Jones.
Shame on me, but I was quite surprised to learn that. All those years I lived believing the song was Soft Cell’s and I even felt superior to all those maggots, who only knew Manson’s version.
Yeah, i deserved this lesson.
So lets talk about Gloria Jones. Tainted Love
Listen to that track! (there you go http://youtube.com/watch?v=NSehtaY6k1U IIt’s a 1964 song, lively, cool, funky. that woman has got a lovely voice. The atmosphere is not really different from the Soft Cell version. Which speaks no good for the latter. A simple piece, filled with energy and spirit, and, of course, soul. and quite not as tainted as it’s successors.

As for them…
Blue Öyster Cult - 1980.right. ’s cool. and makes things even worse for Soft Cell, cuz it sounds just like theirs. or maybe i should say theirs sounds like Blue Oyster Cult’s..there it is (with a kinda crappy AMV)
Anyway, it seems this song didn’t find an artist “tainted” enough to make it perverted as it should be.

1981 - the golden age. Indeed, Soft Cell did add something spicy in the context, with the vocals or maybe the video. Or perhaps it’s just my imagination. Am I the only one, who hears nasty whips in the background? Am I?

1985 - SOmething Different. Coil. Do Make A DIfference. Finally something new in the speed, the rhythm, the mood .. everything. pity, but I really don’t like it. Not at all. It bores me to death, but if you like slow, depressed, ambient music - go for it. Moreover - the video is really worth it, it adds something more to this song, putting it in a competely different context. Watch and learn.

Thank,you, Wikipedia! For i learned about Flying Picketsfrom you. Their track is worth mentioning because it;s made acapella. and it sounds really, really cool. curious group. :)
Here!

1997 - things are getting rough here
Atrocity- when i hear that i think of a few things - the hair!!! Alex Krull, that guy.. now i sound like Freaky Fred the Freaky Barber, don’t I…
this band has pretty nice collection of covers, like Lili Marleen, one of the best versions of that song i’ve ever heard.
As for Tainted Love i, d like to mention that: They are the first ones to make that song “metal”. Not Manson. (!)

Still, Marilyn Mansonis the first one to add a truly tainted feeling to the track. Sorry for not being impartial, being a huge fan of manson. still that is probably the best version.we all know this band can make good covers. and probably the most famous one.
it is far from just a copy with a different arrangement. cool, flashy, perverted, hard pop, soft porn, dumb movie ost. nothing interesting in the video, but it’s a pleasure to see.
So watch and learn. 2001… i must have been very young, i remember falling in love with manson after watching this video..
SH! YOU NEVER HEARD ME SAY THAT, UNDERSTOOD!? or you want ME to tell YOUR mama about… you know, that shameful little thing..

The first thing i ever heard from The Pussycat Dolls was this song. a live from… what the hell was it, the oscars!? no way..
Notice? First cover so far, made by women. and what women!it couldn’t be more feminine.
indeed, it’s pathetic. especially the added part which has nothing to do with the original.. or with anything, truth to be asid. or the hair -drier part in this fully ridiculous video. still, Nicole does it well. indeed, their song is no good even for dancing. Watch the video if curious. But better watch the sexier and .. uhm, well better videos those girls make afterthat one. with songs better suited for dancing, f*cking or whatever a person could find in that music. The best choice - just skip it.

And one last sad thing: remember Rihannas first hit: SOS, that appetizing video with the green dress? poor “Tainted love”, life has been cruel to you.
Well at least it is fast and groovy, and it suits Rihanna well (it’s time please some rescue Rihanna and tell her to NEVER EVER make ballads or whatever this slow and effusive @!$#@% like Unfaithful is called…)

a crappy ending, but that’s how life is.

Lives & Deaths of a song

Baligo — Wed, 23 Jan 2008 14:04:35 +0000

“Някои хора имат твърде много свободно време”
Ти

“Времето е заблуда на плоските мозъци”

Path of the reincarnations for a song: Summer Wine

Do YOU fear your karma? You should. Redemption in the next life - what a magnificent way to screw things up in this one, yet become a better, greater, god-like & so on person… after just a few centuries.
Music has it’s own way throughout history. Unfortunately, it doesn’t always lead to new heights. Cover versions are often considered to express an artist lack of own ideas (?!). Why not expression of admiration… moreover, some songs just.. need.. another chance. (Yeah, yeah, “only the one who wrote it can feel it, original is best…”)
And finally, even songs need a change sometimes - why not switch over to another genre?
But I think I got carried away with the controversy.
I was about to comment the faith of one particular song. Summer Wine, for a start.

In the beginning (1967), there was Nancy Sinatra Nice, Nancy, such a wonderful sugary voice. Even the instrumental sounds full and luscious. Except for… well, yes the male vocals. Pity, I thought in the good old times artist actually HAD to be EXCEPTIONALLY good to be famous.
COnclusion: Original pleases my ears, still there is something not quite right. I wouldn’t recommend the video. Try this one Same thing, yet not in black and white and withoud the need to look at Lee Hazlewood (respect for his lyrics, not for his looks) (Bang Bang has an intrigueing remix with an interesting video, although not too impressive as an achievement in music)

Then… well, then were Bono & The Corrs In fact, there isn’t much to tell about this cover. With all my respect for Bono, all quiet in the music front. Figuratively, as ill luck would have it. Still, hear it if you’re a fan.

Moimir Papalescu & The Nihilists Now there is something new and interesting. As mentioned, most cover versions expiate Lee’s vocals, but as for Nancy’s…, nevermind. “charismatic glamourous singer La Petite Sonja “, not for me, really. Summer Deviation sounds better, i suppose… Still,this version really differs from the original, therefore we can call it a success.

Not really fresh andd new, yet closest to most people’s minds: the version of Ville Vallo & Natalia Avelon Except for the better, 21st century video and richer instrumental, the interpretation itself brings us nothing. And… (I told you about the missfortune of the female vocals, right?)
But Ville Vallo, he amazed me. Finally showed your pop-self out of the dark clothes, didn’t you? Finally!!

Ville actually proved he could sing. He used the impressive timbre of his voice s he should have done long ago: no weeping, no hiccuping, no sobbing, just.. singing… THANK YOU, MTV-ORIENTATED, ROTTEN, GLOSSY, /&*&%*@#7 MISIC INDUSTRY!

Feel free to add more to this cute litle song’s history. No cursing, please.

Арабията (And MAN Created Woman)

Baligo — Mon, 12 Nov 2007 19:06:41 +0000

And MAN created woman vol2 Barbie vs Fulla

Лесно е да гледаш как малките момиченца си играят с парцалени кукли или с онези крехки, колекционерски, бабешки порцеланови същества с блестящи рокли без тела под тях и крехки, чупливи ръце и глава (единственото телесно в това ефирно творение).

Обаче прогресивната американка Рут еди коя си се досеща, че малките момиченца не копнеят за други малки момиченца. И наистина – виждала съм другия тип кукли, облечени като медицински сестри, бизнесдами и тн – и не искам да ми се случва никога повече. (другия тип кукли – освен гореизброените, имаше и едни с гумени глави и пластмасови тела. Детски, грозни и несъразмерни. Представете си шестгодишна лекарка. Или по-добре не.)

Та въпросната Рут създава кукла-жена. И то не някаква си случайна. Създава „идеалната” жена – Барби. По-точно, подобрява Билд-Лили ( http://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/0/0b/Bildlilli.jpg ... хм.. добре, че Барби я измества..определено)

Барби няма вътрешности. Има внушителен бюст. Няма комплекси. Има вещи. Няма стъпала (почти), но пък има бедра в излишък. На дължина, подчертавам. Барби е евгенетическата, стилизирана есенция на глобализацията. Вилдендорфската Венера на 20ти век.

Барби има всичко, дори Кен, но на кого му пука за него. (Съблечете някой път Кен и ще видите защо е така).

Истина е, че тази кукла изкривява човешките представи – например аз като малка бях твърдо убедена, че женските крака трябва да са на пипане като бедрата й. Ще рече – като гумиран кокал. Има песни за Барби (освен рекламните й, естествено), музеи, вицове, порноснимки (не искате да знаете – но ако не друго, там поне гърдите й имат зърна), а що се отнася до нещата, което самата тя има… вече май намекнах. 20ти век принадлежи на Барби.

21вият обаче е малко по-различен. Засега. Той носи тенденцията за налагане на новия стар морал. Как се отразява това на Барби – 1во, имаме кукли с вградени кюлоти (добре, де.. „пликчета”. Но в никакъв случай не и „бикини”). Това означава, че частта между невидимата талия и безкрайните крака е щампована на релефни джвъчки (цветчета, логота, звездички, малки понита). Подозирам идеите, които се налагат така на малките момичета: Барби е толкова съвършена, че никога не си сваля гащите.

Или пък това е някакъв намек за викторианските колани? Не знам. Но хак да им е на всички, които смятат Барби за мръсница само защото ходи по бикини и има розова барби-баня.

Но истинският й проблем далеч не е в старомодното бельо под актуалните парцали.

Барби е, както се казва, жена с история. А новият морал на 21в. изисква нещо по-свежо и непокътнато. Ето къде излиза Фула (http://www.fulla.us/ ). Наричана Арабската Барби, тя притежава монопол над тази пазарна ниша в Близкия изток. Не е единствената, разбира се, Сарира (http://www.saghira.com/index.html )и Разанне и правят компания на рафтовете. Те всички приличат на Барби, но се молят редовно и почитат родителите си, вместо да тормозят Кен(овците). И когато излизат навън, слагат доста прилични палта, ако не хиджаб. Този http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=1662 линк съдържа почти всичко, което е необходимо да знаете, но само почти.

Цитирам оттук: http://cedarseed.deviantart.com/journal/?offset=15

You can never really tell what is going to be acceptеd, either. Look at Fulla for instance, the Islamic Barbie that comes in the sets of clothes every good Saudi woman is expected to wear (prayer clothes, outside wear, indoor wear). It was banned in Saudi Arabia itself: she's an idol. Tetris might be a safe bet, but you can be sure that somewhere someone is going to ban it because music is haram.

Забележка: харам ще рече грях.

Но Саудитска Арабия не ни грее особено – в момента се занимаваме с куклите.

И макар че Фула общува само с гърли-приятелките си, домакинства и тн, макар и смирено и добро момиче… погледнете я: http://www.inforislam.com/videos/fulla1.JPG

Фула е истинска изкуствена жена. А мен ме побиват тръпки. От страх.

Уикипедия & Гугъл

Образовайте се!!!

HUMANOID ( And MAN created woman)

Baligo — Mon, 05 Nov 2007 23:27:05 +0000

VOLUME 1 on TRIBLOGIA

И все пак, какво по дяволите е това?

нищо особено, просто Фреди се изявява като Master of puppets и разсъждава болезнено много по темата. Не намеквам нищо за наближаващите зимни празници.

Кратък линкаж: http://www.pingart.com/

TIKVENIK [tik-ve-nik] или Един ден в супера

Baligo — Wed, 19 Sep 2007 23:33:45 +0000

Тиквеник: това беше баница с ароматен пълнеж от сладка тиква. едно прекрасно BG ястие. И като на всяко такова му се полага от тавата на баба/мама/леля/стринка да влезе в заводите и да заеме своето заслужено място на рафтовете в супермаркета. Е, наблъскан с множество консерванти, в различна форма, но пък по-евтин и достъпен. Нищо лошо. Не всяка градска баба е сръчна кулинарка, а всяка ще се зарадва да почерпи внучето с нещо по-традиционно за географските ни ширини от Харибо софтберхен (абе, на кого му е хрумнало, че “меки мечета” звучи апетитно).

И нека се поставим на мястото на тази хипотетична баба. За разлика от хипотетичния си внук, тя не е свикнала на латиница и все още прави разлика между нея и официалната кирилица. Но с какво се сблъсква в кварталния супермаркет?! Нещо ново и странно.

Запознайте се с TIKVENIKA!

(“хубав колаж” каза Цвети)

Да, да, знам, това не е класическата рецепта, а иновативни бисквити с още по-иновативно търговско наименование. Може би са предназначени за износ за съседите ни в ЕС и е приспособено за техните очи. Сигурно това е причината на опаковката на има не-повече от 2 кратки изречения на български и още две на македонски. Ура за Кирил и Методий, ура за Обединена Европа и три пъти ура за глобализацията.

Добре, де и без това бабите все някога ще отмрат, а щом името се разчита - значи се продава.

Нека се обърнем към чуждестранния потребител, който, възхитен от етническия привкус на КурАбийката (хич не са лоши, нищо че тиква в тях колкото портокали в Капи Темпо) с любопитство поглежда името на производителя. То не е от типа на “еди-кой си Фешън”, “Еди-кой си енжиниъринг”, “еди-какво си кетъринг”. Ура и за това.

Спорът за чуждиците отдавна се е изтъркал. На всички ни вече е ясно хуз дъ уинър. Кирилицата обаче още е хот топик. Признавам, че е напълно справедливо както ние кирилизираме половината западен речник, да им дадем възможността да се образоват и те малко. Всъщност това, че опаковката на някакъв продукт е разбираема за всички е прекрасно. Жалко само, че не сме толкова толерантни към самите себе си и то в собствената си държава.

Амин

Решихте, че това е всичко, нали? Да, ама не. Далеч от езиковите проблеми и прочее, супермаркетите продължават да ни изненадват. Помните ли още какво значи козунак? Онова топло, пухкаво, прясно, миришещо на яйца нещо, което купуваме/месим по Великден, а и не само и което е толкова вкусно и калорично, че го унищожаваш за един ден. А ако не успееш, на следващия е твърдо като камък, но пък от него става божествена попара.

Е, време е да забравиш за попарата, защото за пазара дойде супертрайното, суперяко

Забележете, това е Козуначе класик, има и модернизирана версия с шоколадов пълнеж.

(И следващите редове нека си останат помежду ни: тъй като Козуначе класик на практика е голям кроасан 7 дейс, само че без пълнеж, то Козуначе с пълнеж най-вероятно е идентично със 7 Days Max, като изключим цената и формата). Не ме разбирайте погрешно, кроасаните са удобен вариант да избегнеш язва и, за разлика от обичайните кознаци, струват под левче. Но консервираната кифла си е консервирана кифла, независимо как я наричаме.

И боклуците са си боклуци, независимо дали ги наричаме с по-дистанцираното етимологогеографически junk food или с “достъпно и еднакво за всички меню”. А ако смяташ, че греша, то тогава е крайно време МакДоналдс да стане синоним на цивилизация. Три пъти амин.