Спомени отникъде
Спомени отникъде
(или черновите на хаоса)
Последното, което ще си спомням, е дивото ти отражение в моите очи.
***
Чуй добре:
Любимата ми мърка
с тембър на моторче на косачка.
Ръмжи ми на уше –
Не мож’ я сбърка.
„Тихо – шепна – Ще ни пипнат в крачка.”
***
- Ей така, като чуя – поредната кифла ще ми въздиша: „О, той/ти/тя/то ми е целият свят”… причернява ми. Грозен израз, непривичен нито на езика, нито на логиката, нито на любовта (нито на нея).
- - Не го очаквах от теб.
А тя се усмихна. Озари ме с някаква древна усмивка, сякаш се изживяваше като Извечната Топла Майка Земя, една топла усмивка, поникнала незнайно как под пласт коралово червило.
С тази физиономия, дали пък не е бременна? За две секунди искрено го мислех.
- - Ти…не разбираш.
- - Да, не разбирам – избухнах аз, - изобщо не разбирам. Ако е за разбиране, с тебе друго се бяхме разбрали, уж.
Седях на оранжева табуретка от нацепена изкуствена кожа, до омазнена стъклена масичка, защото именно такъв е животът: оранжев и мазен.
- - …Извинявай, просто малко се обърках – продължих след неловката пауза. – Ти никога преди не си говорила по този начин. Затова… извинявай и… радвам се за теб.
Оранжев, мазен, а също така и лъжлив. Жалка история, всъщност. Нищо чудно, че рано или късно всичките носителки на коралово червило се откъсват от тази реалност, от нашия клуб, за да я заменят с реалност, равностойна на някакъв човек. „За мен той е целият свят.” Обаче… Светът ти тежи 86 килограма, момиче, твоят космос щапука по хартиени гащи в козметичния салон, където мажат с кола маска космите по космичния му гъз.
- - …Радвам се за теб, че си.. намерила човек, който да изпълни живота ти със… смисъл.
Задавих ли се тук, закашлях ли се – не знам. Но продължих.
- - … Просто… малко ти завиждам, оставяш ме съвсем сама сега, последният отрицател, поредният самотник.
Дали ще ми повярва? Дали ще се успокои и ще разкара скулптирания си задник от втората оранжева табуретка, ще се отправи към своя нов смисъл с име на мъж…? Погледнах я в устните. Очите на нейния биологичен вид са толкова метално огледални, че ще ти кажат всичко за теб и нищичко за нея. Така че погледнах устните й, този бляскав коралов портал към дълбините на нейния… стомах. И установих, че тя на мен ми вярва, но аз на нея - не.
Също като нейния човек, цяла вселена е и шейкът в ръцете й: цяла планета за колонии сладоледолюбиви микроорганизми, които издържат лек привкус на водка. Цяла галактика за (не)органични молекули, сплетени здраво в обща полутечна структура с аромат на пъпеш. Изобщо, шейкът може да е много неща, но, в нейните очи тя е тази, която го е хванала здраво за сламката.
О, тя ми вярва, вярва и на себе си. Чета това по самодоволно разтворените й коралови устни, присмехулни, обсипващи розовата сламка с леки и хищни целувчици.
Така безнадеждно се колебах завистливата или всеопрощаващата усмивка да пусна на прощаване, че накрая я погледнах съвсем кухо и безизразно:
- - Поздрави от мен, тогава.
- ***
- В сравнение със теб, любима, аз съм далтонист.
