baligo - лукс лай.

Искам да споделя, че с малоумието си току-що загубих тлъст мазен пост за Ентропа. Запазвам заглавието му в това отроче, негов недъгав наследник. Мамка му. Беше брилянтен. Ироничен. Злобен. Искрен. (Естествено, че ще кажа така сега, когато е недоказуемо.) Ако не го бях разцепила на две (тук виждате изпадналите отрязъци, мислени като втори пост), щях да попилея 4 часа от живота си. (вместо само 2)
Не мога да го възстановя, не искам и да се опитвам сега. Ще пусна само линковете с които завърших тирадата си и заради последния от които тя бе загубена за историята. Съдба, хъ?
1. прехвалено-псуваната суперуспешна мистификация.
2. Това прехвалва инсталацията. обърнете вниимание на цитираните статии. също прехвалват, но са занимателни.
3.  Ирония.
4…..  ами просто винаги е забавно да се посмееш на Атака.

За България всички мрънкат, че тук всеки се гаври с всичко, всичко е прекалено, всичко е слободия… и всичко това е факт. Ако истерията с турския кенеф  ни е показала нещо, то това би трябвало да бъде факта, че и този път не сме сами. Просто светът се върти в тази посока, поне нашият, европейски свят със сигурност. И ако в простот(ия)та и (без)умността сме ги изпреварили… е, поне по нещо може да сме първи, нали. То и това си е повод за гордост. Ето, гледах корицата на новия Хай Клуб и за малко да изпадна в алергичен шок от мутричката и заглавието. Оная, с оная песен, сещате се, която уби Марая Кери с лъжичка, онуй създание, останало в пожълтялата вестникарска история с името на “песента си”, Кен Лий. Та въпросната гордо заявява: “Направих услуга на България.” И хората от Хай клуб услужливо са боядисали цитата като трибагреник, демонстрирайки нетипична за изданието ирония. Не знам доколко достоверно е това интервю и доколко заглавието отговаря на съдържанието (днес човек никога не знае какво да очаква от пресата), но нещо вътре в мен ми подсказва, че е доста вероятно жената наистина да мисли така.

Та за лайна си говорехме…

А, не, прощавайте, за изкуство беше. Хм, нека цитирам един любим свой поет, Митко Динев:

Съответната еБиграма е илюстрирана подходящо, но сега няма да описвам или да правя реклама на книжката.  В каква връзка правя този цитат? Първо, за да докажа, че и аз мога да помня стихотворения. Второ, за да се изфукам колко съм на “ти” с новата българска литература (а че съм чела само ебиграмите, шшшш, тихо). Трето, за да покажа защо бг паното в Ентропата е най-арт от всичките. Пък ние, завалиите, се обиждаме.

Какво е свобода, толерантност и кой определя какво е изкуство и какво не? Колкото и да ми се иска да бях едноличен диктатор на стила, един универсален Arbiter Elegantiaе, така не става. За добро, най-вероятно. В днешно време допустимите граници се определят от мнозинството (тълпата, всички знаем колко е интелекта и какъв вкуса на тези социални образувания) или в краен случай от силните на деня (американци с пушки?). Във всеки случай, на повечето хора им е вродено да се заплесват по грозното, гротескното, злото, насилственото, мъртвото, голото, безсмисленото, крещящото. Иначе нямаше да има хардпорно, вестник Шок и събратята му, нито  пък www.rotten.com . Срам не срам, и аз се заплесвам по отвратителни и тъпи неща, (ето, вече трети час се занимавам с кенефи и Ентропа).
А по принцип не липсват и мнения, че изкуството дори е добре да бъде безсмислено, защото така още по-ясно се разграничава от практическото.
Свобода, кой ли определя свободата. Авторитетите, доколкото такива съществуват. Ако можеше във всяка група и прослойка да бъде внедрен един авторитет, който да обясни на индивидите, че разкрепостеността е хубаво нещо, но ако системата/обществото/личността/тн. се разкрепости прекалено, чисто и просто ще се разпадне.
Артистът ще посика да направи фурор, да шокира. Обаче за да шокираш хора, които четат всеки ден “Шок” не е лесна работа. (тук една тъжна скоба за шока, шок-рока и моя любим Мерилин Менсън, който се появява в една държава и епоха, където този тип изцепки са нещо ново и интересно. а сега шокът е повсеместен, отвсякъде се леят черва и гола плът. Менсън се държи, защото е сред пионерите и е талантлив, но може би ще дойде време, в който талантът вече няма да има значение?). Виждала съм детинските драсканици на сдухани младежи, които не просто не могат да рисуват, ами и нарочно рисуват още по-кретенски и после го наричат изкуство. А публиката после едва ли не ги носи на ръце. Гледала съм портфолиото на някакъв от непомнякъде си, което беше пълно с неща, дето се е постарал да изглеждат като дълбокомисленослабоумниаутистичнодетинскидраскулки, сред които от моя гледна точка изпъкваше нещо като афоризъм, написано понай-грозния възможен начин, разбира се: “The pen is greater than the sword is greater than the penis. Or was it the other way round?”
ًВъобще, гледала съм толкова много неща, от които определено не се чувствам по-добър човек, а обратното. И съм си мислела - кой допуска това? И после се сещам - този, който ги гледа. Който ги намира. И не може да откъсне ужасени очи. Този аз. Този ти. Тези ние. Които си губим времето с потока от свръхтолерирана помия и я поглъщаме жадно, макар и не с кеф. И после се питаме откъде ни идва тази деменция. Добре, добре, прощавайте, някъде по пътя трябваше пак да започна да говоря в единствено число.
Не мисля, че прекалената толерантност и глобализацията създават чудовищата (в изкуството, обществото и живота като цяло). Просто ги правят достъпни за всички. Потоците противоречива информация и всевъзможни “извратени?”, “забавни?” “изискани?” изображения, текстове, звуци едва ли толкова подлагат на тест толерантността на хората, а по-скоро способността им да отбират.